Любомир Левчев
МОЛИТВА НА ВАРНЕНСКИТЕ ХУДОЖНИЦИ

Морякът казва,
че имало две морета:
море отсам
и море отвъд хоризонта;
отсам е нашето познато,
възпято от брега -
море за радост
и за лято.
А отвъд...
Там свети бездната
велика на духът
като фрегата прокълната.
Там скита
Творческата мъка...
Там всички вълни са
девети,
Там вее озон и омраза...
Момчета отвъд хоризонта
албатросите да ви пазят!



Ян Неруда
* * *

Тъй дълго, тъй тъжно във своята лодка
греба през живота едвам.
Защо никой в моята лодка не седна,
та плувам аз толкова сам?

Прости ми, о боже, затуй, че те питам -
и тъй е голям моят грях;
когато издигна весла над вълните -
сълзи се стичат по тях.

Когато погледна в морето зад мене,
пронизва скръб мойто сърце:
онези бразди зад кърмата - не са ли
две молещи бели ръце?!



Бертолд Брехт
* * *

Остава да мълчим,
нека говорят
високите мачти
и реите,
нека говори
далечния кей,
недостигнат,
обичан
и мразен.
Нека всичко говори.
Само ти замълчи
Не ми казвай
„обичам”
„тъгувам”
„мразя”.
Остава да мълчим,
за да видим
море
означаващо
всичко, което би казала.



Джон Кийтс
МОРЕТО

То нещо вечно си шепти,
но изведнъж могъщо се издува
и в хилядите пещери нахлува,
и дълго там ревът му див кънти.

Но често тъй е кротко, с часове
не буди то черупчиците бели,
заспали там, откакто са вилнели
отвързаните морски ветрове.

Ти, който имаш плачещи очи,
лекувай ги с простора на морето!
Ти, чийто слух от празен шум бучи,

от дребни свади и от сляп раздор-
седни край тези пещери, додето
неядите не ти запеят в хор.



Михаил Лъкатник
НА ЖЕНА МИ

Прахосничество ще е, като бъда мъртъв,
да ме погребеш с новия костюм
и с новите обувки, дето скърцат
и дето будят в тишината шум.

Ще бъде глупаво да ми оставиш
часовник на вдървената ръка
и пръстени на сбръчканите стави-
да ме изпратиш нагласен така...

Но черната лула сложи в ковчега,
макар да пушех рядко с нея в тази стая

на моите ръце да е в обсега,
и натъпчи я със тютюн до края.

Костюмът няма да ми трябва за театър.
Обувките ще гният във пръстта.
Но със ковчега при попътен вятър
аз пак ще тръгна по света.

И видиш ли над гроба ми в омарата
да тъне в пушек синия бръшлян,
кажи си със усмивката и с вярата:
„На плаване е моят капитан”.



Иван Вазов
Из „ЕКОВЕТЕ”

V. Дойдох в пространното море,
Де нищо не цъфти, не мре.
Море! Вълни! Стихия, вечност!
Дълбоки бездни, безконечност!
Кажете ми: „Що е живот?
Що е човек? И кой го праща
в света за мъки, скръб и пат?
Защо той мре? Защо се ражда?
Къде е висшата му цел?
Дали в задгробния предел?
Или в борбите на живота?
Или на страстите в хомота?
Защо е той-безсилен роб-
От люлката до самий гроб
проклет за битка непрестайна?”

Морето рече: „Тайна!...Тайна!...”



Никола Вапцаров
РИБАРСКИ ЖИВОТ

Ти виждаш:
издути платна.
Луна на небето излезла;
и мислиш:
живот е това,
живот преизпълнен
с ПОЕЗИЯ.

Отгоре-
изгряват звезди.
Небето-
седефено свети.
От сушата
кроткия бриз
с ръката си
къдри
морето.

Ех,
волен рибарски живот,
описан
във толкова песни!
На мачтата - бяло платно...
Така да описваш
е лесно.-
Турни му „безкрайно море”,
залей го излеко
с синило
и всичко излиза добре
картинно
и мило.

А туй
че със вълчи зъби
студеният вятър ни хапе,
и като тежки
сачми
те бият смразените капки?
Прогизнал
се връщаш дома
от влага.
А лодката зее.
И в кърмовия долап
две риби
във мрака сребреят.
Христос да би слязъл
сега
с две риби
какво ще направи?
От мъка
очите горят,
гърдите -
омраза задавя.

На покрива
в рядката тръст
дъждът се полека оцежда.
Заспиваш.
И после в съня
изгрява далечна надежда...

Ех,
черен човешки живот!-
НЕИЗВЕСТНОСТ.
Не мож го разправи,
а то-
иди, че реди го на песен...



Людмила Исаева
УРОК ПО ПЛУВАНЕ /на дъщеря ми/

...И запомни!-
Не се задържай на повърхността,
там водата е топла и застояла-
това ще те научи на леност.

Гмурни се във дълбокото,
в опасното
в загадъчните дълбини слезни-
ще звъннат
в ушите ти невидимите пространства,
безмълвието ще те вледени,
но ти не се страхувай
слизай
все по - надълбоко
и по - надълбоко.

Внезапен блясък ще те ослепи -
от никого невидян
от никого незавладян,

на дъното лежи бисера
който отдавна
търсят очите ти.
Хайде!
Спускай се, мойто момиче!



Стефан Цанев
СОЗОПОЛСКА ИМПРЕСИЯ

Созопол - град на спасението.

Над тъмните покриви
като светло крило на птица
прелетява
предупреждението на фара.
Аз тръгвам към него
и спирам на брега,
прегърнал едно момиче.

-Обичаш ли ме, Тиро?

Тиро е черна като нощта
и нощем
става невидима.
Едно невидимо тяло
се притиска до мене,
едни невидими устни
ме целуват
и един невидим глас
ми шепне:

- Послушай морето,
което вечно целува сушата,
без да й обещава нищо.
Научи езика му
и престани да ме питаш
дали те обичам.
Любовта не е обещание.
Обещанието е несигурност,
което ражда лъжа.
Недей ме пита,
не ми обещавай...

Над тъмните покриви
прелетява
светлото крило на фара.
До мене пулсира
невидимото мое момиче,
а под мене морето
целува сушата,
без да й обещава нищо...

Аз се уча на искреност
от твойто море,
Созопол -
град на спасението.



Петя Дубарова
ДО УТРОТО

Един далечен фар като око на гларус,
напълнено със морска светлина,
повиква ме при себе си.
Не зная-
да ида или тука да стоя.
Поглеждам към морето.
То люлее и себе си, и хиляди звезди
като златни отпечатъци от пръсти...
То моли ме при него да стоя.
Усещам как и мидите под мене
черупки и треви са ми постлали.
„Постой при нас! Със теб ни е добре!
Ний всички морски тайни ще ти кажем”
Къде да ида?
Толкова неща ме викат и ме молят да остана.
Дали при фара, или тука да стоя
и с мидите добри да разговарям?
Дали със гларусите бели,
или с чайките
да дишам на небето ветровете?
Дали пък да отида там, при рибите,
за да ми покажат свойто плуване?
О, тука ще остана чак до утрото
и тука ще изслушам този разказ
на мидите, постлали гърбовете си.
Не ще забравя да целуна фара
по челото, препълнено от блясъци.
Аз своето присъствие на птиците
поне до утрото ще предоставя.
Не ще обидя аз със отказ рибите
и с тях до утрото ще поиграя.
О, в къщи ще се върна чак на утрото,
безкрайно уморена, но усмихната,
получила най-ценния подарък.
Аз своето присъствие на рибите,
делфините и мидите, и птиците
раздавам за една едничка вечер
а те ще ме дарят със своето
ЗАВИНАГИ.



СЛИВАНЕ

Нощта дойде и корабите-замъци
целунаха със светлини морето.
Запалиха го жълтите им пламъци
и стана то като от огън взето.

Те пясъците бели зацелуваха
и топло електричество им вляха.
До будното пристанище доплуваха
и в неговото светло се преляха.

То стана като мида-черноморница,
на бисери стотици светлината
затворила в плътта си животворница,
на звуци и на светлини богата.

И чувствам – на пристанището блясъка
превръща ме във водорасло нежно,
посажда ме завинаги във пясъка
с очи, с ръце към морската безбрежност.

20.7.75



НОЩ НАД ГРАДА

Когато нощем улиците жадно
на стъпки хиляди шума изпият,
изгрява месецът и става хладно.
Студени струи плажовете мият.

И месецът, като крило на птица,
небето, звездното, гребе нататък
и всяка от звездите е зеница,
в морето скрила своя отпечатък.

Помислило за риби то звездите,
ги люшка като корабчета златни,
поемат ги в ръцете си вълните
и скриват ги във свойта необятност.

1975



из „НЕДОСЕГНАТА”

...
бих желала в този миг да стъпвам
в пясък побелял от доброта,
длани от морето да отдръпвам,
длани, побелели от солта.
1975



* * *

Една солена дупка като кратер
погълва много блясък на звезди.
И вятърни истории моят вятър
оставя й и луд като преди,

към моя дом догонва нещо свое,
препъва се във пейките безброй
и скрива се от зениците мои.
Дали когато тръгна си оттука,

ще дойде чужди вятър да пирува -
да пие блясък, жаден като щука,
край дупката солена да лудува,
когато до прашинка я ограби,

във пясъка солен да я удави,
да литне и на чист да се преструва!
А може би морето ще я пази,
не ще заспи, за да я пази...

1975



* * *

Удавени звезди в морето плуват.
Солта цвета им свеж е прегорила.
Как тихо, без дори да се сбогуват,
изгубиха и светлина, и сила.

Но моето сърце ще се превърне
във гробница за тях, във пирамида
и живи, преродени ще ги върне,
узрели във плътта му като мида.

1976



* * *

Морето се боричка като коте
със слънцето, попило във вълните.
Как искам с този ритъм доживотен
то все да ме посреща, с дъх наситен.

Как искам все да бъде като мене
- не кротко като пролет или есен,
а лятото от свойте оксижени
да дава пулс на синята му песен.

Това море за мене е светиня -
развихрено, възторжено и младо
и всяка моя болка ще угасва
пред него, щом докрай я ИЗПОВЯДАМ.

1976



АЗ И МОРЕТО

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със студена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюлени
то бърза да се побере.

1976



Бистра Варнева
НА КАПИТАН ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ

Не влизай във музея, капитане.
Тук вярната ти птица все очаква
крилете й да грабне урагана,
в просторите от синева
да я притисне океана.
Не ти приляга тази тишина
и бялата усмивка на боята,
щом стенат всичките платна,
въжетата крещят за вятър
и в сънищата на брега
догоненият хоризонт се мята.
Не спирай сред покоя, капитане.
Зад пристана откритата вода
мечтае твоето отплаване.



Радой Ралин
ХУДОЖНИКЪТ И МОРЕТО

Преди година или две
видях във твоите картини
за първи път такива сини
невероятни брегове.

Човек хареса – и забрави...
Но аз успях да съхраня
туй чудно синьо до деня
във който го видях наяве.

Немееше прихласнат зноя.
Аз не можах да устоя –
балчишкосинята боя
признах единствено за твоя.

Защото ти подсказа пръв
на тоя бряг да осъзнае
сам красотата си каква е
и да остане все такъв.



Владимир Голев
ЧЕРНОМОРСКА ИМПРЕСИЯ

Изгревът и залезът единствено
ни свързват с вечността.

Но изгревът е пълен със очакване.

А залезът –
оплетен в очертания,
в умиращи лъчи
и във сияния –
угасва
и се стапя
като спомен.

Вятърът се губи из тръстиките.
Водите спят
из дупки
и подмоли.
Хоризонтът става непонятен.
И ти сам, потънал в тишината
се превръщаш във частица вечност...



ПИРЕЯ

О, Пирея!
Това е Пирея
с тихите
сините заливи
с жълтите
огнени залези,
с лодки вълшебни на кея.

О, Пирея с кръчмите
дето
от носталгичния подиум пеят
онази мелодия
късаща
нощем
сърцето.

О, Пирея! Това е Пирея.
Музика.
Песни.
И вино.

Но защо пеят в Пирея
толкова тъжно?
Кажи ми!



Н. В. Ракитин
ТЬГА

С очите всяка вечер от брега
изпращам кораби в страни незнайни.
Топи ме бавно тихата тъга
на блянове несбъднати и тайни.

Де ходих, що видях и изживях?
Аз само чаках, но не стана чудо.
В кръга на труд и грижи побелях
и гледах други как живеят лудо.

О, жажда да съм волен, да съм сам,
да скитам вред и всичко да видя.
Изпращам с мъка корабите там,
където никога не ще отида.



Кольо Севов
ПРЕД ПРИСТАНА НА ДОЛИНАТА

Морето ли е в мен – аз ли съм в морето –
до днес не съм се питал. Усещам в кръвта си сол
и сънят ми се разкъсва от корабни сирени.
В дъното на моето море лежат разбити ветроходи
и водорасли сплитат своите ръце в скелети на риби.

Морето ли е в мен – аз ли съм в морето –
не искам да се питам. Всеки ден с хората строя
пристанища в Долината.
Морето вика ме при нас да се завърне.
И знам – ще дойде с изгърбените кораби от удари
и с тези измокрени птици, подгонени от бурите.

Ще дойде, знам, морето.
С години се подготвяме за срещата.
Ще кичи гърдите ни
и върху земята татуировки стари
от поривистите вълни. И вятърът ще разнесе:
„Здравейте, капитани!”
И може би малко страхливо бързам
да оставя зад гърба си
това прекрасно дъно с разбити ветроходи
и скелети на риби.



Христо Фотев
из „ВЕНЕЦИАНСКА НОЩ”

...И аз вървя и тъмните дървета
ми казват, че отново ще те срещна.
С усмивка аз се мъча да отгатна
коя си ти, какво е твойто име...
Насреща ми полека заблестяха
в пристанището корабните мачти –
звънтящите, свещени обелиски
на моето гълъбооко детство.
В една такава нощ, венецианска,
едно момиче много преди тебе
с уплашена целувка го прогони.
И то избяга, кроткото ми детство
във корабните трюмове избяга
и плъхове с рубинени зеници
му носеха откраднати сухари.
Потърсиш ли ти детството ми, трябва
да дойдеш с мене долу, в Атлантида.
Сега вървя, докосва ме морето,
като преди вълнува ме морето
но никъде не искам да отида.
Сърцето ми узря във тази малка
страна на дъбове и на надежди
и силните й хора, мойте братя,
ме викат с гласове, призивно – стройни...
О, те ме чакаха като водата
и като хляба. Нека са спокойни.



Иван Станев
ПРИЯТЕЛИ

На плажа
бяха трима:
двама стари приятели
и едно ново момиче,
застанало между тях.

- Обичате ли морето...-
попита момичето,
чиито златни коси
изгаряха между очите
на двамата.

- Обичаме...- отговориха те,
но момичето слушаше само единия.

После дълго мълчаха,
опрели глави
върху гореща
пясъчна възглавница.

Момичето имаше
морскосини очи –
толкова сини,
че другият трябваше
да си отиде.

...Когато двамата се събудиха,
нямаше морето,
нямаше третия.



Назъм Хикмет
ХОТЕЛ „БОР”

Нощем във Варна не може човек да заспи,
не може –
защото са много звездите,
не може човек да заспи –
от тяхната близост и блясъка,
от странния шум на вълните връз пясъка –
шума отривист
на седефите
на дребните кремъци,
на соления мъх...

Не може човек да заспи
от гласа на мотора,
който пулсира в морето,
не може от старите спомени –
излезли от Цариград,
минали Босфора,
изпълнили цялата стая...
Спомени зная –
със зелени очи
с белезници на китките,
с кърпичка бяла,
която дъхти на лавандо...
Драги,
нощем във Варна не може човек да заспи,
нощем във Варна, в хотела...

2 юни 1957 Варна



М. Ю. Лермонтов
ЛОДКА

Самотна лодка се белее
в мъглата, в синьото море.
Защо в страна се чужда рее,
какво тя в своя край презре?

Вълни играят, вятър свири
и мачтата в скриптеж се вий.
Уви, тя щастие не дири
и не от щастие се крий.

Под нея водните лазури,
над нея слънчев лъч и зной:
а тя, бунтовна, дири бури,
като че дири в тях покой!



Леон Фелипе
ЕЛЕГИЯ

в памет на Ектор Маркес, капитан от испанската
търговска флота,който умря в открито море
и го погребаха в Ню Йорк.

Матроси,
защо вий на земята давате това, което не е нейно,
и вземате несправедливо от морето?
Защо сте го погребари, матроси,
когато той бе воин на морето?
Челото му запалено, далечен фар;
очи лазурни, плът от йод и сол.
Умря на своя мостик горе,
в окопа си подобно воин на морето;
със розата на ветровете във ръката,
когато късаше листата
на звездата пътеводна.
Защо сте го погребали, матроси,
и то в една земя без раковини!
На плажа черен!...Там
върху брега злокобен
на другото море;
Ню Йорк
цимент, желязо, камък в буря, -
където е безпомощно да стигне
циклопското око на фара,
което корабокрушенци търси;
където кулите и мостовете свършват;
където не се вижда пяната надменна
на белите небостъргачи;
в останките на улиците мръсни,
последното предградие пробили;
където се на елеваторите тъмната змия извива
за да се напъха във града отново...
Там, в гробищната тъмна пръст, матроси,
погребали сте капитана.

Защо сте го погребали, матроси,
защо бе той погребан,
когато най – добрия капитан умря,
и неговият дух – лих вятър, пяна и вълнение –
е тук между морето и нощта?...



Хосе Еусебио Каро
В ОТКРИТО МОРЕ

Западен вятър, задухай! Блъскай ме бързо и живо!
Силно издувай платната; нека за мене, изгнаник,
твоето свирене бъде сладка въздишка и песен!
Корабе, отдалечи се бързо от мойта родина!

Вечно море! Аз те гледам, чувам и имам най-после!
Още преди да те видя, бях те аз вече отгатнал!
Около мене разгръщай своя кръг все по-широко!
Кръг съдбоносен и чуден, център на който се виждам.

Нека със твойто вълшебство в дивна хармония се
сливам!
Беден прокуденик, клетник, тъжен несретник,
изгнаник,
скъпата бащина стряха, всичко любимо напуснал,
някъде много далеч днес да умра аз отивам.

Само на скута ти мога толкоз нещастия изплака:
който от свойта изгора, братя и дом е изтръгнат,
чувства нужда, преди да склопи навеки клепачи,
пак да те види и вземе сбогом от теб, Океане!

Привечер тъй на самата палуба горе възправен,
вдигам очи аз и гледам: теб и простора огромен!
Слънцето гледам, което, тънейки в твоето лоно,
своя лъч сетен простира твойте вълни да погали.

И неочаквана мисъл ме озарява тогава:
толкова дълъг и ширен, толкоз дълбок и безкраен
с цялата своя грамада, пясъци, водни пространства
може би капчица само ти си във Божата шепа.

После, в нощта, под звънът на тънките струи дъждовни
малко по малко заспивам с мисъл по мойта родина,
виждам насъне как тичам, дето невръстен съм тичал,
майка ми как ме оплаква, как на гръдта й се хвърлям...

Чува тогава гласът ти, вечно море, да ридае!
Чувам гласът ти да вие, тъмна поличба на гибел,
чувам платната да праскат, корабът тежко се люшка,
с бляна си аз се прощавам и да умра се приготвям.

О, да умреш във морето! Край за човека достоен!
Бездната гроб да ти бъде, а покривало небето,
и да не знаят трупът ти де е; въз него да хвърля
свойте талази морето, времето – свойте години!



Мануел Г. Нахера
* * *

Аз искам да умра, денят когато гасне,
в море открито и с лице към небесата;
да тъне мъката ми в сънища прекрасни,
да бъде птица пред отлитане душата.

Останал насаме с небето и морето,
до моя слух във тоя час да не долита
ни горестна молитва, ни ридание клето,
освен тържествения грохот на вълните.

И да умра, когато заникът прибира
златиста мрежа от зелените им бездни
и както постепенно слънцето умира,
да бъде нещо бляскаво, което чезне.

Млад да умра: преди да похити и смаже
коварно времето короната безценна,
когато „твой съм” казва ни животът даже,
макар да знам добре, че ни изменя.



Пол Клодел
БАЛАДА

Търговците от Тир и тези, що за свойте сделки днес
пътуват по вода с големите изобретения
механични
тез, на които живота и лозето не са достигнали,
ала Стопанинът е имал за Америка разбирания
лични,
тез, които са заминали и няма да се върнат вече,
всички тез, които гълтат разстоянията, и морето
днес само им служи, мислиш ли, че някога ще
се наситят?
Който е допрял до чашата един път устни, няма
лесно да я пусне от дланта си алчна и ревнива:
мъчно е човек до дъното да стигне, но все пак би
могъл да опита.
Само първата ни глътка е
горчива.

Екипажите на параходи торпилирани, на които във
статистиките могат да се видят имената,
патрулите на охтичави кораби рибарски, щатните
матроси на подводници с повредени машини, без
двигатели и сила,
гарнизоните на броненосци, по най – прекия и кратък
път поели към земята,
и всичко, от което се един транспортен кораб
разтоварва, щом във въздуха издигне кила,
за всички тях сега дългът се е ограничил с кръга
на кръгозора.
Морето идва срещу тях и няма нужда те да търсят
своя път в далечността мъглива.
Достатъчно ще е да се отпуснат и уста широко да
отворят.
Само първата ни глътка е
горчива.

Какво приказваха през тази нощ последна пасажерите
на параходите презокеански,
в нощта преди последния си ден, когато телеграфът
„Потъваме” предаде,
додето емигрантите от трета класа свиреха и пееха
напевите си емигрантски
и виждаше се на салона през големите прозорци как
морето неуморно вдига се и пада?
„Това, което си веднъж напуснал, има ли за него
смисъл да се съжалява?”
„Кой би пожелал живота си да почне пак, когато
знай, че безвъзвратно си отива?”
„Добре е пак да срещнеш тез, които си обичал, но
още по-добра е пълната забрава”
Само първата ни глътка е
горчива.
Прослава.



Усин Керим
СОЗОПОЛ

Като копче от калкан грамаден
над Созопол ясно слънце свети.
Морски видри сушата нападат
морски видри хапят бреговете.

Рошав гларус - птица кавгаджия -
като искра от далечен кораб
над морето с писъци се вие,
над морето с вятъра се бори.

В тоя град съм сякаш у дома си,
как да тръгна, как да си замина?
Вятърът над къщите разнася
дъх на риба и на старо вино.



Одисеас Елитис
ХЛАПЕ С ОБЕЛЕНО КОЛЯНО

Остригана глава сън неокастрен
Фланелка с морски котви
Рамо на бор език на риба

Братче на облака
Край теб видя да се белее мокро обло камъче
И чу трастиката как свири
Най-голите места които опозна
Най-пъстроцветните
Дълбоко - дълбоко смешната разходка на пасажи
спарос
Високо исоко шапката на църквичката
Далече-далече параход с комини алени
Видя вълните на растенията където влизаше сланата
За банята си утринна
Листото на франкосикята
Момчето в завоя на шосето
Ала и грохотния кикот
На падащи дървета
Върху големите слънчеви мегдани на омъжването
Все там където капят на зюмбюлите сълзите
Все там където орски таралеж разтваря гатанките
на водата.
Все там където звезди вещаят буря

Хлапе с обелено коляно
Луд Талисман и челюст упорита
Широко късо панталонче
Гръд на скала цвят над водата

Юнга на белия облак



Ели Видева
* * *

Ела да се любим.
Телата ще тръпнат изопнато,
подобно на риби ще бляснат.
И нямаше нужда от вятър -
морето е бурно от нежност.
Защо ли да го укротим?
Ела да се любим на мрежата.
След утрото пак ще сме скитници.
На нас ни е нужно море
защото сме скъсали мрежите.



Блага Димитрова
* * *

...Морската сол на сълзите ми спомни моя произход.
1976



Димитър Василев
* * *

Той трябваше да онемее,
защото се опита
да надвика вятъра...
------
Така разправяха ми за един моряк-
с въже опасан, с котва на врата,
просмукан от мъгли, от сол и бури,
от самота и от мълчание...
Какво е станало – не знам
ала на палубата подивял
застанал-ръст да мери с вятъра.
Отде изкъртил този глас
той, тихият и мълчалив човечец,
така не се разбрало. Но успял.
За миг навярно лудият му вик
постигнал свойто превъзходство.
И после се загубил...
Но останал
макар и ням, с такова гръмко име:
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО Е НАДВИКАЛ ВЯТЪРА!

Мига и чувството на победител
си стрували голямата цена.

Нали в това е всъщност дързостта:
мига да приравним на вечността!



* * *

Пристанища
до втръсване познати!
Досадни кръчми
и жени досадни!
Не ми се спира в тяхната баналност.
Но трюмовете там се разтоварват.

Олеква корабът,
по-тежко на душата
става.
Поне в черупка мидена
да бях си наранил петата,
щях болката да заобичам.
Ала
боли ме не от изненада
от отегчение боли...
Това
скъсява дните, пътя удължава.

И младостта ни задминава...
Внезапен пламък-
от лъчи и вятър-
палубата бие...

Гори морето.
Пепелта сме ние.



* * *

Пред мен
необитаем остров-
ореол от някоя мечта,
насред вълните кацнал.
Дали горчивото море
за сладък отдих да не изоставя?

От бурите по-страшна,
по-страшна от солта в очите
е пустотата.

През пръстите ми много пясък мина.
И сам сред хората аз бях.
Какво остава сам да съм
без самотата?

Не съм за радости роден.
И хоризонтът на горчивото море
за ореол най - много ми подхожда.



Валери Станков
КРАЯТ НА СЕЗОНА

Не си припомняй нищо. Този бряг
отдавна е забравил, че те има.
Седни и виж - на твоя камънак
се спуска тъмнина непроходима.
Камъшът зад гърба ти шумоли.
Пред теб морето тръпне като кожа.
И крясъкът на гларусите зли
слуха ти реже с тъпото на ножа.

Сега, дори да паднеш по очи,
за прошка да се молиш и за ласка,
вълната срещу теб ще избучи
и като дънер кух ще те изтласка.

Прибоят вдига своя тежък чук.
Пращи по шева бялата му дреха.
Защо се върна? Нямаш място тук!
Напразно търсиш пристан и утеха.

Отивай си!...Където щеш върви.
Едва ли вече аз съм ти потребен...
Завинаги за мене забрави,
за да си спомням с хубаво за тебе!



ПЛУВАНЕ

Където и да идеш, все едно.
Едно ти пожелавам - да си жива.
Ти с мен не смели никакво брашно,
а камо ли с морето. То убива!

Убива с ласка. С удар. И влече.
И те отнася толкова навътре,
че даже аз - спасителче момче -
не мога до брега да те дотътря.

И затова ти казвам - плувай с мен!
Не се страхувай, толкова е просто...
И ввярвай, че ще стигнем някой ден
до онзи обещан за тебе остров.



Михаил Белчев
ПРЕКВАЛИФИЦИРАНЕ
на Владимир Висоцки


Ако някога в моето гърло
вместо песен бодлива тел имам,
аз просто ще стана спасител
и на плажа тревожно ще свиря.

Черна свирка на шията вързал,
с глава под сянката на чадъра,
с един татуиран бял гълъб
в мен животът щастливо ще пърха.

Ще правя изкуствено дишане
и сърцата с ръце ще притискам.
Дано поне чуя истина
от онези, които извличам.

Ще им давам да плуват на воля
до чертата, с въже означена,
че, забравили може би мярката,
още вярват в море до колене.

И изплюли вода, че и пясък,
с два шамара животът ще пръква.
Стига ми един мъртъв в мене,
който сам не можах да измъкна.



Йордан Кръчмаров
* * *

Морето ме зове...Аз чувам гласа на хиляди сирени,
жадни за мъжка плът и ласки.

Умиращи от старост гларуси нахлуват в моя сън
и ми става страшно при мисълта да оцелея
и тъпо да очаквам своя край.

Гладен съм за приключения!
За срещи с призраци, завързани по мачтите.
За пир със скитници, живеещи от дъжд и от планктон.
За честен бой с безгрижни екипажи
от жестоката романтика на абордажите...

Морето ме зове...Аз виждам на дъното на бездните,
удавения пламък на звездите
да осветява костите на хора и на риби.

Там някъде,
потънало под тинята,
застинало в мълчание,
ме чака страшното пристанище на вечността.

И когато Господ огромния си чук стовари
върху старата, изгризана от вятъра земя,
пред Страшния Му съд спокоен ще застана
с утолена жажда, с утолена страст.
Адът е остров за прокажени.
Пред мен сияе недостъпният му бряг.

Морето ме зове...Със плъх във джоба
и шепа пръст от хлътналия гроб на тате
тръгвам бос към тежките вълни,
тъй както в първата си брачна нощ
мъжете тръгват към леглото.

Със страх. С копнеж. И със любов.



Ендре Рожа
ЗЛАТНИ ПЯСЪЦИ

Сетно лято,
ден прощален, свършващ златно,
мое лято.
А мъглата
пада бавно с небесата
във водата.
Чайка с писък
все се лута в полет нисък.
Нещо иска.
И връхлита
есен с вятър - далнините
с вой заплита.
Кораб чезне
и следата му залезе -
стон болезнен.
Миди, пясък
ти, море, сега оплакваш
с мене сякаш.
Ще извикам -
толкоз силно не проникна
в мене никой!
А Съдбата -
толкоз близка! - в същината
на душата.
Вече виждам
си живота: само грижа
ще приижда.
Хълмче влажно
са листата и протяжно
стенат с плажа.
Самолетът
ме издига. Оставете
ми морето!
То с вълните
бие нямо - сякаш иска
да политне...



Иван Методиев
НОВА ЕРОТИКА

Ето я душата - тяло в скута на морето;
о море, море,
ти ми даде перки и муцуна глуповата
и в мустаците ми разум вложи, о, море,
да тършувам с тях на север
и на юг
и да гъделичкам естеството...
Кой ми е варил пихтията, море?
Кой ми е ковал хрущялите и люспите?
Ах, с мехур от пяна аз съм надарен!
По - капризна от кометите
е моята опашка!
С песъчинки ме напълни ти, море,
с водорасли ме оплете и косите ми развя-
да примамвам аз девиците с бедрата си горещи,
да създавам синове като балони и камбани,
о, море,
чудовище съм аз, море,
с грозота, която буди възхищение!
Тъй несъръзмерен съм,
че вече съм изящен -
ужасяващ
като съкровените желания!
И понеже никой не посмя да ме роди,
сам си станах аз светата майка
и невинното дете.

Ами вие, риби, стадо непокорно,
накъде са ме понесли
вашите търбуси?
Страшен е гладът ви, който ме зове!
Вашето познание
е пратеник от хаоса...
Предскажете участта ми, селди и калкани,
вие,
дето спите
със отворени очи!
Риби, научете ме на вашата любов,
многобройни като страстите
са вашите пълчища!
Кой пророк бълнуваше
за Зло и за Добро?-
надарете го с опашка на делфин - да се познае!
Тук е залата за оргии, наречена Вселена!
Тука всеки става на Вселената баща!
Жаждата първична е това,
лишена от пристрастия!



DEEP PURPLE
ОТПЛАВАЙ

Ако си залутан на края на океана
и платната ти не сещат вятър
и бъдещето, в което се взираш
е като търсене на Светия гроб;
ако чувстваш, че няма да има утре
и поглеждаш надолу към водата,
ти си само объркан и няма накъде да насочиш кораба.
Времето ще покаже,
кога - не знам.
Отплавай утре,
отплавай и отлети!
Пиратите грабят и вземат откуп,
но аз ще бъда при теб някой ден...



СТИКС
ЕЛА ДА ОТПЛАВАМЕ

Аз съм капитанът-качвай се...
Трябва да съм свободен, за да устоя живота -
това е пред мен...
Гледам към морето, отраженията по вълните
докосват спомените ми -
и весели, и тъжни...
Утре ще претърсваме всеки бряг
и аз ще се опитам, о Господи
ще се опитам да издържа!



BLACK SABATH
из „ЗНАМЕНИЕТО НА ЮЖНИЯ КРЪСТ”

Погледни отвъд своите хоризонти,
поведи предназначения кораб...
Ако няма светлина, която някой да вижда
как да знам в какво трябва да вярваме...
Някой трябва да отразява истината
която чувстваме чрез тебе,
море...



Димитър Христов
ДЪЛБИНА

Все някога ще мога да съм сам
с морето. Ще мълча и ще го слушам,
за всичко друго мога да съм ням
и мога да забравя сушата.
Защото песента не знае бряг
и ритъмът с вълните с мен връхлита,
и аз отново съм един моряк
след своите мечти заскитан.
Познах гнева, познах и нежността,
познах и залеза, и властното разсъмване;
и сладка е солената вода,
защото знам, че няма двойно дъно
МОРЕТО. Колко вечност и живот,
не го излъгах никога за нищо
и в бурите му аз намирам брод,
и на превратности не се насищам.
Ако се случи да не мога сам
да извлека ръждясалата котва,
ако брегът ме позове, ще знам,
че и в земята ме зове дълбокото.



Валери Станков
ЗАВРЪЩАНЕ ПРИ МОРЕТО

От теб, море, не ме е вече страх.
Не дрехите. Ти кожата ми смъкна.
Което бях спечелил-пропилях.
Откраднатото върнах ти го тъпкано.

Вземи сега последното от мен.
Едничка глътка въздух ми остана.
И падам там, където съм роден -
в прибоя див от сол и светла пяна.



Славчо Чернишев
* * *

Реве морето в тази дива нощ,
рибарите със мъката пируват.
Не знам дали добър съм или лош
но аз обичам ветрове и бури.

И може би така е по-добре,
че страшните пространства ни разделят...
Да, аз обичам лудото море
и ненавиждам обеди в неделя.



Славомир Генчев
СВОБОДАТА (загл. мое)

Единственият път към тебе
е необятното море...
Страхливецът ще хвърли жребий,
доволният ще те презре.

Опитомените ще драскат
край неизбежния прибой,
заплетен в китка водорасли,
подлецът
ще изкаже свой...

Захапал яростно филия,
ще псува малкият човек
и ще разправя,
че се криеш
на дъното на тоя век.

Послушните ще се надлъгват:
акули,
бури,
плитчини,-
а от бермудските триъгълници
ще идват лоши новини...

Но някой ще е скъсал котвата
и - скочил с евтина глава...

Защото никой не е кротък,
преди да му втълпят това.